Беше влюбена до уши в шефа си. Беше най-привлекателния мъж, когото познаваше – с проницателни очи, изискан, внимателен и уравновесен. Носеше мълвата, че на младини нито една жена не можела да му устои, но и той не пропускал нито една чаровница. После се захванал с някакви практики и жените престанали да го интересуват. Кротувал до жената си, гледал си работата и ставал все по-одухотворен, но все по-недостъпен. Не че се надуваше, дори напротив – беше дружелюбен и общителен, просто предпочиташе често да е в своята си компания. Тя също обичаше да е сама с мислите си и се случваше така, че често се улавяха да са двамата заедно. Независимо голямата разлика във възрастта, привличането между тях беше неустоимо, въпреки че и двамата се опитваха да се убедят, че връзката им е само духовна. Той непрекъснато й намираше работа около себе си, водеше я в командировки. Да, да.. знаеше, че е млада, наивна и невинна, не искаше да е първият мъж в живота й, не искаше да разбива сърцето й и да обърква живота й. Но не можеше да се откаже от присъствието й. Запозна я със своето учение, показа й практиките, даваше й литература, научи я да медитира. Имаше неписано споразумение между тях, че няма да прекрачват границата... И все пак я прекрачиха. След като изпратиха един красив залез, звездите ги омаяха и магията стана. Беше красива нощ, а след нея имаше още много такива.

Когато разбра, че е бременна, Ралица без много обяснения напусна работата си в провинциалния град и отиде в столицата. Направи аборт. Брат й, който живееше там със семейството си, й помогна да си намери добра работа, да се нанесе в удобна квартира и животът пое в друго русло.

 

 Обзаведе гарсониерата по свой вкус. Трябваше да намери подходящо място за медитация. И го откри между огромния фотьойл и стената. Там стоеше лампиона, а когато медитираше, го отместваше назад, поставяше възглавничка, кръстосваше крака в поза лотус и се отпускаше. Усещаше присъствието на любимия мъж – хладно, но сгряващо, нежно, но далечно. А понякога ставаше някакво странно отваряне, двете енергии се сливаха и това беше блаженство, което трудно можеше да се опише. След такъв сеанс, тя се чувстваше необикновено жизнена, повече отколкото след всички оргазми, които беше изживявала. И въпреки, че живееше самотно, колегите й я познаваха като уравновесена, енергична и приветлива. Държеше се естествено и непринудено, беше привлекателна, но никой мъж не се осмеляваше да й предложи интимност, защото блясъкът в очите й подсказваше, че в сърцето й няма място за двама. Често й подмятаха, че крие някой чаровен любовник, А тя нито потвърждаваше, нито отричаше. Годините се нижеха, появяваха се бръчици, след тях други.

 

 

Най-голямата й радост беше Юли, малката дъщеря на брат й. Когато беше на три години, тя обикаляше гарсониерата й и не оставаше място, където да не се беше завряла. Един ден се случи така, че завари лампиона отместен, веднага се намърда там, но усети нещо странно и замря за голям ужас на леля си. Не, не трябваше да се нарушава неприкосновеността на това място... Малката трепна ликуващо и с усмивка възкликна: „Я-я, колко е хубаво“, после огледа нещо около себе си, вдигна ликуващо ръчички и се развика по детски:  

 

 -  Малка стаичка, малка стаичка... Лельо, ела да видиш... малка стаичка, малка стаичка...

Така обясняваше той - пространството, където медитираш, променя свойствата си. Там вибрациите са с по-висока честота. Колкото по-дълго престояваш там, толкова по-силно ще става това място. По-чувствителните ще го усещат като приятно и прохладно, а някои ясновидци дори ще го виждат като обособена структура. Дали това малко създание би могло да усети, пък и да види? Малката го нарече стаичка. Наистина странно.
Двете станаха големи приятелки.  

 

 Брат й, бащата на любимата й пламенница, беше против всякакви езотерични практики и категорично забрани на Ралица да занимава детето с глупости. С времето момиченцето забрави за любимата си стаички. Но пък често посещаваше леля си. Споделяше всичко – за учителите, за приятелите, за първата любов... А Ралица я слушаше с интерес, тъжеше и се радваше заедно с нея, укротяваше я, когато е ядосана, успокояваше я, когото е разстроена.  

 

Току що си беше взела освежителен душ след уморителното пътуване в лятната жега, когато позвъни телефонът. Беше приятелка, съученичка от родното й градче... В София е... трябва да й предаде нещо... да се подготви за изненада... Да, да дойде щом трябва... Облече домашни дрехи и се приготви за гостенката. Кафе, сладки... малко коняк... Имаше странно усещане. И медитацията снощи беше странна. И съня й...

 

 Приятелката се обади по мобилния, че е пред входа и че в колата й има един кашон за нея. Да слиза да помага. Бяха книги, изпратени от бившия й шеф. В този момент иззвъня мобилния й телефон. Юли... О, не... Точно сега ли... Пренесоха книгите... Пак звъни... Пак Юли... Пък донякъде нейната настойчивост й помагаше да се справя с неловката ситуация. Приятелката нямаше какво да обяснява. Тя сама чакаше обяснения. Какви са тези взаимоотношения с бившия й шеф след толкова години? Какво става? Юли... отново звъни... Отказа й... после съжали. Ами ето го спасението. Юли. Щом GSM-а отново позвъня, Ралица се обади с несвойски глас.

 - Лельо, ти ли си? - гласът на момичето трепереше. Беше разстроено.

 - Да, кажи – глухо каза жената.  

- Лельо, да дойда ли!

-Да, заповядай!

 

Изпрати набързо гостенката. Племенницата има проблем... Ще се видим друг път... Да, да, ще ти обясня...

 

 Момичето наистина имаше проблем. Беше скъсано на кандидатстудентския изпит, скарало се с приятеля... Май най-добре е да извика съседката, която на шега, на истина гледа на кафе...

 

 Остави за малко Юли сама и се върна със жената от горния етаж, но момичето си беше отишло.

 

 - Спокойно! Сега ще погледна и двете чаши. Да, всичко ще се оправи. А момичето ще рисува, художничка ще стане... помни ми думата! А ти... подарък... голям подарък те чака.

 

 На другия ден Ралица получи препоръчано писмо, в него, увит в бял лист, без нито една дума беше поставен печеливш тото фиш. Сумата беше голяма, достатъчна, за да купи жилището, в което живее. След месец дойде вестта за неочакваната смърт на любимия й човек. Неочаквана за другите, не и за нея. Не след дълго я намериха и нея изстинала, така както си е била в поза лотус до отместения лампион. Намериха завещание на името на Юли.

 Промени се обликът на малката гарсониера. След години тя стана офис на художничката Юлия Иванова. Само лампионът и фотьойла си бяха на мястото. А до фотьойла имаше рафтове с книги... Тя често отместваше лампиона, сядаше на възглавничка и затваряше очи... А след медитацията ръцете й рисуваха сами.


Тъй като Любара прояви интерес към лелята на Юли от разказа "У леля", се постарах да "разбера" нейната история и я разказах така, както ми се представи.
Благодаря, Любара!

 

 

 

 

 

Започвам да чета!

Мистерията малко ме плаши. Това медитиране, и тази приемственост в героите от разказа... Юлето да не пострада, ей! Че е още много младо!

Сега се изяснява причината за студенината на лелята в първата част. Поздравления! Само този аборт малко ме притеснява, но вероятно на младини не е достигнала нужното ниво... Един наистина духовен човек не може да извърши убийство. Будистите/защото медитацията ме навежда на тази мисъл/ не убиват нищо живо, дори насекомо, защото вярвят, че това са преродени души.

Благодаря.
Няма място за притеснение. Юли и без друго (както много деца) си е била отворена към духовното. Получила е обич и разбиране от леля си, което е най-важното в детството на едно дете, за да бъде уравновесеноа личност, по-късно получава книгите и зареденото вече място... Нали виждаш - тя е известна художничка, на която ръцете й рисуват сами. Предполагам, че си чувал за такива - обикновено рисуват с пръсти, неуки са, но пък какви картини рисуват.
Благодаря ти още веднъж. Беше ми интересно да надникна в съдбата на тази леля. Аз самата не знаех какво ще излезе.
Хубава вечер!

Благодаря!
Аз видях този разказ, не съм го създавала. Не само аборта ме притесняваше, но и тото фиша. Колкото пъти се захващах да променя нещо, все не ставаше. Уж имам идея, а не мога да пиша. И го оставих така. А какво е учението - очаквах го този въпрос. Не искам да го конкретизирам. Духовният човек си е духовен, независимо чрез какви практики израства. Освен това и двамата са хора по пътя, а не съвършени.
Благодаря за коментара, Тили.
Хубава вечер!

Получило се е много увлекателно четиво, hel !
Благодаря ти! :)))

И аз благодаря за коментара!
Хубава вечер!

Интересно и... опасно...
Поздрави!

Необичайното и непознатото е плашещо. Моята героиня е творец като повечето, просто не се плаши, когато нещата стават от само себе си и дори предизвиква процеса (изпитвам бяла завист, че може да го контролира). Дакалкото си спомням Яворов много страдал, че не се чувства автор на стихотворенията си - бил ги получавал наготово, сякаш накой му ги диктува.
Хубав и успешен ден, Марти!

Чудесна е!!! На мен пък ми харесва необикновеното и се радвам, че я има приемствеността и душевното единение на героите......Поздрави!

Много ме зарадва с този прочит. Ако човек е сам със своето по-различно светоусещане, той е объркан, не се вписва в обществото, но ако има кой да му обяснява и да го напъства, той се приема какъвто е и реализира своята уникалност. Много ми хареса, че си забелязала душевното единение на героите.
Спокойна нощ, Ива!