И ето пак е в пашкула, пак се е размазала, пак се преобразува... Боли, боли тази трансформация. Не знае коя е, не знае какво... А само боли... И тези удари по пашкула... Всеки я иска такава, каквато е била. Всеки тропа, блъска, сърди се и крещи, че без нея не може... Удрят безмилостно...

Нека удрят. Заздравила е обвивката, няма да успеят да я пробият. И ще стане пеперуда. Отново пеперуда, отново ще полети... Отново ще се заеме с нещо ново, ще е вдъхновена и въодушевена. Ще нарисува картината на живота си...

Ама как удрят и блъскат, милост нямат. Нужна е... не трябва да се променя.

Изведнъж всичко й стана безразлично. Не я интересуваше метаморфозата, не я интересуваше пОлета, нито картината на живота й, нищо... Не искаше повече да се напъва, не искаше безкрайните мъчителни промени, не искаше безкрайните повторения, по същество едни и същи. Цялата й ценностна система рухна. Всичките мечти й се видяха смешни. Ами, като толкова искат, нека я разкъсат, нека я оглозгат... ето ще изтъни пашкулчето, нека го пробият, нека влязат...

И те нахълтаха...Някакви хищни ръце се надпреварваха, пресягаха се и откъсваха по нещо от тъканите... За секунди изчезна и пашкула, и пихтиестите тъкани... Усещането за разграбване беше неописуемо... Пустота, самота, предателство... Някъде в средата на пространството, където беше пашкула беше останало нещо... камъче.... Не я интересуваше какво е. Отмаляването от разграбването болеше... Неописуемо...

Върна лентата назад. Пашкула, тропането, викането, решението, разграбването, празнотата... Сега камъчето блестеше. Беше малък диамант. Не я интересуваше.

Върна пак... и пак... Всеки път болката от разграбването беше по-слаба, а диамантът растеше и светеше все по ярко и по-разноцветно, а накрая в него започна да пулсира едно живо сърце.

Излезе от състоянието. Треперенето беше стихнало. Беше гладна. Препече филийка, намаза я с масло.

Хрумна й да опише медитацията си. От това може да стане добър разказ. Започна, но емоцията вече беше изразена и изчерпана, така че описанието оставаше някак сухо, без душа. Да, за кой ли път се увери, че разказ се получава само когато емоцията е силна и жива и чрез думите се вплита в разказа.

Но пък й беше леко. Освен това усещаше сърцето. Нейното пулсиращо сърце, освободено от всякакви зависимости. То изпитваше безгранична любов към всичко и всички и туптеше щастливо. Не беше нужно да се напряга, за да се изпълни някакво желание. В ударите на сърцето живееха осъществените й мечти.

Това аз ли съм го писала! Искам си авторските права1 Толкова е точно!!!

Аз мислих, че няма да се разбере, а ти си искаш авторските права. Сродна душа! Правиш ми голям и неочакван подарък. Прегръдка сърдечна!

Има много,много дълбок смисъл...
Осъзнавнето на същината, на истинската стойност...
Поздрави!

В самонадникването винаги има нещо страховито, но и прекрасно, а и няма как да достигнеш до вътрешната хармония, ако не преминеш през ада й, в някои случаи поне.

Съзнание като самата природа. Приказката в самите нас, приказката за големи и по-дълбоко усещане за реалността, която ежедневието ни налага да възприемаме твърде ограничено.

относно самосъхранението...
Поздрави.:))

Благодаря за точния прочит, за откриване на дълбокия смисъл.
Хубава неделя!

Благодаря за прекрасния коментар. Не бих могла да го кажа по-точно. Знаех това и избързах да пусна текста, който беше просто нахвърлян, но не съжалявам.
Хубава неделя!

Полагаме големи усилия за самосъхранението си, борим се, слагаме си броня, а резултатите не са удовлетворяващи. Достигайки до същността си, давайки й пространство за съществуване, ние постигаме най-надеждната защита, най-истинското самосъхранение.
Хубава седмица!

защото накрая идва усещането за независимост ....Още по-хубаво е, ако го има и усещането за щастие! Поздрави!

Таково е и моемо мнение - колкото и тежка да е една метаморфоза, тя носи необходимите промени, които да ни донесат свобода и щастие.
Хубава седмица!