В нашия вход се настани младо семейство от Армения. Младата жена сподели с мен, че в сравнение с Ереван София е дълбока провинция, а най-неприятното от всичко са бездомните кучета. Чудеше се на българите, че приемаха из улиците да се разхождат безпризорни псета, които носят зарази и нападат минувачите. Права беше. Пред блока ни живееха две кучета. Те не закачаха живущите в блока, но играещите навън деца или бабите от пейките трябваше да закрилят минувачите. Въпреки това повечето от съседите бяха привързани към бездомниците и всеки ден можеше да се види как от някой балкон изхвърчаха кокали, които животните с благодарност си похапваха.
        Истинска радост за нашите деца настана, когато се родиха 7 кученца. След около месец, моите две момчета, тогава на около 10 и 12 години, ме повикаха да ми покажат нещо. Какво беше учудването ми, когато видях, че децата от блока дружно бяха изградили от тухли три стенички, отгоре бяха направили покрив от наилон, а вътре в къщичката блажено се разполагаха кутретата. Имаше и панички с попарки. Малките израснаха под грижите на майка си и децата. Всяко кученце си имаше име и растеше, обградено от любов. Когато станаха самостоятелни, се появиха желаещи да вземат кутре за вилата си. Най-странното е, че те искаха разрешение от „стопаните“ - децата, които ги закриляха. Само Пухчо остана да живее в родното предблоково пространство и скоро стана едно обикновено черно куче с бяла шийка. Името никак не му подхождаше, но беше най-доброто куче, което съм познавала.
        Един ден тръгна след мен. Приех го за придружител, тъй като отивах до супера. Влязох в магазина, а той естествено остана отвън. Бях смаяна, когато на излизане го заварих да ме чака пред вратата. Беше неподвижен като статуя и щом ме видя, тръгна с мен, размахвайки опашка. Един ден го видях в същата чакаща поза пред цветарския магазин. Повиках го по име, а той леко кимна към цветарницата, с което ми показа, че чака някой и отново се вкамени. Този път придружаваше едно седемгодишно момченце, което купуваше букет за майка си. Двамата тръгнаха към къщи и бяха много трогателна гледка.
          Така растяха децата ни.
         Един ден от вън се вдигна голяма олелия. Някой беше отровил Пухчо и той агонизираше. Грабнах телефона и се обадих до ветеринарната лечебница в квартала. Беше третото по ред обаждане и лекарят беше изненадан.
          - Какво е това куче, госпожо, та всички са толкова загрижени?
       - Любимецът пред блока.
          Децата го занесоха  при доктора, който не успял да му помогне. После го погребаха в близкия парк.
         Много кучета са били „блокови“ и за всяко сме тъжили, когато някой уж случайно го бутне с колата или пък просто го отрови, но Пухчо е незабравим и след толкова години още си спомняме за него.