Баба ми е светъл спомен от моето детство. Често казваше: Хората са различни – един висок, друг мънЕчък, един дебел, а друг – тънEчък. За цял живот ми остана, че хората трябва да се приемат с техните особености, каквито са.

Тя знаеше много стихотворения, приказки и истории. Каквото и да разказваше, аз се прехласвах. Много обичаше да измисля истории, уж преживяни в детството й. Една от тях и до ден днешен ме разсмива.

Тъй като е останала отрано сираче, баба ми е имала трудно детство и често е обмисляла как да избяга в София. И един ден тръгнала. Вървяла, вървяла, свечерило се и тя легнала да спи в една купа сено близо до пътя. През нощта дошъл един циганин да краде сено. Събрал, събрал, каквото успял, в едно платнище, завързал го и го метнал на гърба. В бързината обаче прибрал и баба ми там. Вървял и пъшкал, защото му било много тежко. Освен това баба ми започнала да се изхлузва по малко. Изплашила се тя, че ще тупне на земята и тихичко подвикнала: Манго, дигни малко по-високо! Като чул това, циганинът се уплашил и хвърлил товара. Добре че било сеното, та баба ми паднала на мекичко. До края на живота си тя твърдеше, че това е самата истина.